Брутен вътрешен продукт

Брутният национален продукт е свързан с брутния вътрешен продукт.

В икономиката брутният вътрешен продукт (БВП) е мярка за количеството произведени стоки и услуги за определен период от време (година) в дадена държава.

В тази бележка искам да поясня, че БВП не е подходящ за сравнаване качеството на живота в различните държави.

Дялът на услугите в БВП понякога е много голям. В САЩ той е около 70% . И тъй като една и съща услуга в различни държави струва различно, получават се големи разлики в БВП.

Например, една стандартна услуга разпространена в целия свят е подстригването - отивате в салон и се подстригвате. В Индия едно подстригване в качествен салон струва около $2 (около 100-120 рупии). В Китай цената се движи между $2 и $4. В България цената е 5-7 лева (около $4). В САЩ цената е $10-20 за мъжка подстрижка, в зависимост от салона. Подобно е положението и с другите услуги. В България един час работа на водопроводчик струва около 10 лева, а в САЩ един час е $50-60.

Особено голяма разлика има в цената на медицинските услуги, които в САЩ са особено високи. Също е положението с юридическите услуги и много други.

При тази разлика в цените едно и също количество услуги в България, Китай и САЩ водят до много различен принос към БВП. Лесно може да се сметне, че ако цените на услигите в САЩ и Китай бяха еднакви, БВП на Китай щеше да е по-голям от този на САЩ.

По времето на социализма цената на услугите в България, СССР и другите социалистически републики беше много ниска. Обазованието и медицината бяха безплатни. Обслужването, хотелите, транспорта бяха много евтини. По тази причина БВП беше мащабиран различно и не може да се използва за сравняване на качеството на живота.

В броят си от 25 декември 2013 авторитетния американски седмичник "Ню Йоркер" (The New Yorker) публикува списък какво можеше да се купи със 120 рубли в СССР през 1980. Този списък показва, че сравняване на стандартите със САЩ, например, е просто невъзможно. 

И това не е единствената причина поради която използването на БВП за сравняване на отделни страни не е подходящо. Ако се интересуваме от качеството на живота, трябва да разгледаме и такива показатели като нивото на престъпност, качеството на образованието, качеството на храните, количеството паркове, чистотата на улиците, и много други. Климатът също е важен, защото човек се чувства различно в студената Скандинавия с дългата зима и краткото лято, и в слънчевата Гърция.

27 декември 2013

Акад. Благовест Сендов: „За какво образование говорим, ако учениците могат да купят учителя си с джобните си пари”

Сашка АЛЕКСАНДРОВА

Публикувана в брой: 92 / 2010-05-17, Вестник Борба (Велико Търново)

Акад. Благовест Сендов: „За какво образование говорим, ако учениците могат да купят учителя си с джобните си пари”

Акад. Благовест Сендов беше гост на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”, където в почивните дни беше проведена поредната студентска национална олимпиада по математика. Академикът, който е сред най-популярните математици у нас, е учител на акад. Борислав Боянов, който почина през 2009 г. и на когото беше посветена тази олимпиада.

 Акад. Сендов е автор на образователна система за най-малките, която беше въведена в около 30 училища в страната през 1979 г. Тя даваше целодневно обучение на малчуганите и възможност за връзка между всички предмети. Идеята остана в историята като „Сендовска програма”, но и с още нещо – учебниците, които бяха илюстрирани от Доню Донев.

 - Акад. Сендов, с какво, според вас, математиката е интересна на младите хора все още?

 - Математиката е една от най-древните научни дейности и хората винаги са се вълнували от числата. Математиката заема едно много специфично място сред другите науки, защото дава възможност да се описват явленията по начин, че да могат с нормални методи да се изучават. Затова, докато има млади хора, ще има интерес към математиката.

 - Всичко ли може да бъде изразено с числа?

 - Не всичко е изразено с числа, но трябва да се стремим да можем да го изразим, ако искаме да го опишем. До голяма степен математиката играе функцията на език, с който могат да се описват нещата. Сега, като ви гледам как ме гледате, ще попитате за някои неща, дето нямат нищо общо с числата.

 - За любовта например, тя как се описва с цифри?

 - О, има как. Ето ви пример: имаш една любовница, две любовници, три любовници...

 - Перспектива пред младите математици в България има ли?

 - Разбира се. Не само за тези, които ще станат професионални математици, за всички е важно да могат да ползват математическите възможности.

 Математиката учи на точно изразяване, на ясно формулиране на нещата,

 какво е необходимо да бъде изпълнено нещо, какво е достатъчно. Каква е разликата например между необходимо и достатъчно? Това най-ясно се вижда в математиката. Има необходими условия, които не са достатъчни, а има и достатъчни условия, които не са необходими. И е много важно да намерите кое е и необходимо, и достатъчно.

 - Вие кога се влюбихте в математиката?

 - Мен ако питате, е по-важно кога математиката разбра, че е влюбена в мен. Но сега се шегувам. Аз харесах математиката, когато бях петгодишен. Имах брат, с четири години по-голям от мен, той вече ходеше на училище и смяташе, и аз покрай него разбрах как се събират и изваждат числа и ми стана много интересно. Разбрах как се назовават числата до десет, след това как прехвърлят и става 11, 12, после 20 и нагоре. Стана ми ясна десетичната система. Обаче си бях втълпил, че имам право да назова едно число, ако съм преброил до него всички останали. И броях с часове и си записвах докъде съм преброил. Стигал съм до 500 и на другия ден продължавах нататък, за да имам право да назовавам числата до 1000. После вече разбрах, че големите хора си казват числата, без да са броили, за да стигнат до тях, ама ми трябваха много дни на броене.

 - Какво стана с вашата система в училище?

 - Ами като много добри неща, започнали по-рано, отколкото им е било времето, я закриха. Никъде вече не работят по нея. Тя започна 1979 г. и мисля, че след 1992 г. вече я няма. Но много неща останаха от това, което направихме. Това беше една система за по-демократично обучение. Тогава ни обвиняваха, че е много американска. Но тя си беше наша авторска система. Имахме съвсем оригинални идеи – проф. Янакиев, Розина Новачкова, проф. Янгушев и т.н. работихме по нея. Тя е дълга и широка тема всъщност и мога много да говоря. Само ще кажа, че системата имаше много противници и даже Съюзът на писателите излезе със специална подписка против.

 - Те пък защо?

 - Защото в учебниците имаше разкази на Джани Родари. Е, имаше и на Радичков, обаче писателите се възмутиха, че ние сме много западно ориентирани. След като дойде демокрацията, ни закриха, въпреки че бяхме западно ориентирани.

 - Сега може ли отново да проработи тази система, имайки предвид, че пак говорят за целодневно обучение, а тя беше такава?

 - Не знам. Вече съм извън играта и нямам влияние в средното образование. А и никой не ме пита. Сега поне гледам в академията да помогна. Нали съм академик, там имам влияние все още.

 - Какво всъщност не им е удобно и уютно на членовете на БАН, че в последните години непрекъснато протестират?

 - Академията има проблем. Тя действително трябва да се реорганизира. Преди 9 септември тя обслужваше Царство България, след 9 септември се разви като една академия от социалистически тип, но доста фаворизирана от държавата, с много големи очаквания и с много голямо внимание. Тогава имаше 15 000 членове, сега те са по-малко от половината. Истината е, че  БАН не може да бъде сега това, каквото беше през социалистическите години.

 Нямаме основание да се срамуваме от това, което сме правили по време на социализма, но сега тя трябва да се преустрои според сегашните условия. Аз се надявам, че мъдростта ще победи и академията ще си намери мястото. Обаче нали знаете, че всяка рязка трансформация е болезнена и изисква доста мъдрост. Всички трябва да са готови да решат нещата оптимално. Смятам, че ще се намери решение. Сигурен съм в това.

 - Най-големият проблем на образованието какъв е?

 - Според мен най-големият проблем не само на България, а и на света, е социалният статус на учителите.

 В цялото съвременно човечество с всяка година социалният статус на учителите намалява

 Те са тези, които изграждат учениците. Имало насилие в училище, наркотици... Всичко се дължи на това, че учителите нямат авторитет в обществото. Какво е бил учителят преди Освобождението, какво - непосредствено след Освобождението, какво нещо е сега учителят?

 - Само въпрос на пари ли е този статус?

 - И въпрос на пари, защото не може един човек, който обучава децата на хора, които са стотици пъти по-добре материално, да има авторитет. Колко филми гледаме за момченца и момиченца, които могат да купят учителя с джобните си пари. За какво образование говорим, ако учениците могат да купят учителя си с джобните си пари. Трябва да има хубави класни стаи, учебници, компютри, но без авторитетен учител... за никъде не сме.

 - Защо децата напускат училище неграмотни?

 - Пак ще си говорим за учителите. Всичко опира до учителите. Но не можем да ги виним, защото те какво получават в сравнение с един човек, който работи в банка например. Не са виновни учителите, че са на дъното. Те нищо не могат да направят. Обществото трябва да ги оцени. Като им е нисък социалният статус, младежите не искат да стават учители. И какво се получава – един затворен кръг, в който малко плащат на учителите, щом е така, младите хора не искат да стават учители. Учители стават тези, които няма къде да отидат. И този затворен кръг не е проблем само на България, а на цялото модерно общество. То се е хвърлило да възнаграждава тези, които могат да правят пари. Като можеш да правиш пари, ти си много добре, имаш лъскав автомобил, всичко ти е позволено. А тези, които трябва да обучават бъдещото поколение, те могат да бъдат трета категория хора. Това е голям дефект на съвременната цивилизация. И според мен, ако това не се осъзнае, няма бъдеще.

 Нали ЕС иска общество на знанието. Е, добре де, ама защо тогава на един банков чиновник дават 10-15 пъти повече, отколкото на един учител

 Какво повече знае банковият чиновник от един учител. Същият този ЕС дискутира глобалното затопляне. Ами глобалното изстиване на отношенията към учителя? Този въпрос не се поставя така трагично, както въпросът за глобалното затопляне, а за мен той е много по-сериозен. Навсякъде има проблем с наркотици и насилие и ще бъде така, докато няма авторитетни учители.

 - Какъв е статусът на учителите в Япония, където бяхте дълго време посланик?

 - В Япония най-уважителното обръщение е сенсей, което значи „учител”. Там към депутатите и към министрите не се обръщат със сан, което е „господин”, а със сенсей. И, знаете ли, там е много трудно човек да се научи да чете и да пише с тези хиляди ганджи, а в същото време в Япония има по-малко от 1% неграмотни.

 Там децата могат да започнат да четат вестници, като завършат гимназия

 Те изучават в училище за една година по 90-100 йероглифа. Аз за шест години научих към 700.

 - И четяхте ли вестници?

 - Можех да разбера, но не и да чета всичко. Йероглифите са смислови, понякога не можеш да ги произнесеш, но разбираш за какво става дума.

 - И все пак ние сами трябва да си помогнем, защото ЕС няма да издигне авторитета на нашите учители. Първата крачка каква е?

 - Правителство, което да разбере, че трябва полека-лека да спре този затворен кръг и учителската професия да стане по-привлекателна за младежите. Да спре феминизацията в нея, защото и това е проблем. Тогава в тази професия ще започнат да влизат качествени хора.

 - Вие наистина ли вярвате, че това ще се случи?

 - На мен това ми е дефектът – аз съм голям оптимист.

(Академик Благовест Сендов е председател на БАН (1988- 1991), народен представител (1995-1997 и 1997-2004 г) и посланик в Япония от 2004 до 2009.)

България и "демокрацията"

България и "демокрацията" - съвсем накратко!

Политиците и журналистите могат да изприказват хиляди приказки за хубостите на днешната капиталистическа България. Но да погледнем простата житейска правда

НАСЕЛЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ

http://bg.wikipedia.org/wiki/Население_на_България

Ако някой историк от бъдещето погледне тези данни, сигурно ще си помисли,  че държавата след 1989 е била обхваната от страшна епидемия. Подобна е била статистиката в Европа по време на Голямата Чума (1348–1350г). Но предпазливите политици сега използват по-културни думи - като “преход”, "преустройство" и "след промените".

За всички тези преустройства, демокрации, и гордото влизане в Европейския съюз, българските жени гласуват с утробите си. Ето една извадка от ежедневния печат (2013):

"Тревожната статистика идва на фона на печалния рекорд от 2012 г., когато регистърът на МЗ отчете най-малко родени бебета от 1945 г. насам – под 62 000. Дори през най-кризисната за страната ни 1997 г. новородените са били 64 000. Раждаемостта у нас прогресивно намалява... като за 2013 се очакват около 60 000 бебета."  (в. Преса, 23 юли 2013)

Интересно е да сраним това с 1950, точно когато в България здраво се настанява социализма. През 1950 се раждат рекордните 182 571 бебета (без да подозират, че попадат в една “тоталитарна” държава).  Но татковците и майките са знаели какво става и най-вероятно им е харесвало.

Георги Монастирски

Цените на апартаментите

Станимир Бонев, 7 август 2010
Цените на апартаментите се определят от няколко фактора. Цените естествено растат, ако има много търсещи купувачи и малко апартаменти в продажба. При положение че не се "чака на опашка", цената се определя от лихвените проценти на банките и големината на наемите.
Да кажем, че имате 100,000 лева и искате да ги инвестирате. Искате сигурен, официален, гарантиран доход без рискове и усилия. Така борсата отпада. Ето два популярни варианта: Можете да сложите парите си в банка на срочен депозит или можете да купите апартамент и да го давате под наем. (Ситуацията е различна, разбира се, ако силно се нуждаете от жилище и не може да избирате.)

Нека обсъдим тези два варианта.

Да приемем, че лихвата за годишен депозит в лева е 6% (такава е горе-долу в 2010). От 100,000 лева това прави 6,000 лева гарантиран доход за една година, или 500 лева на месец.
Вместо това, можете да купите апартамент (необзаведен)  за тези пари и да го давате под наем. Ако месечният наем е над 500, да кажем 600 лева на месец, това е по-изгоден вариант. Ако наемът е около 350-400 лева, няма сметка. Така виждаме, как при даден лихвен процент по депозитите, наемът и цената на апартамента са свързани.

Сега да погледнем обявите. За 500 лева наем можете да дадете под наем необзаведен тристаен апартамент в София с около 90-100 кв.м. Така цената на такъв апартамент излиза около 100,000 или около 1000 лева за кв.м.

Ако помислим малко обаче, ще видим че тази цена е завишена. Защо?
Когато сложите парите си в банката, просто ги забравяте. Те си работят за вас без да си мръднете пръста. Ако купите апартамент обаче, поемате сериозен ангажимент - трябва да търсите наематели, трябва да отстранявате повреди, да плащате данък. Апартаментът е ваш и трябва да го поддържате. Тези усилия, този ангажимент също струват пари. Тези пари трябва да се приспаднат от цената на апартамента, за да стане покупката примамлива, да станат двата варианта (покупка или депозит) равностойни. Ако вашите усилия струват около 600 лева на година, това значи реалния доход на година е 5,400 лева (при наем 500) и така цената на апартамента трябва да бъде 90,000 (цифра отговаряща на 6% лихва).

Лек мислен експеримент показва, че при постоянен наем, ако лихвите по депозитите са по-големи, например 8%, има повече сметка да сложите парите си в банката вместо да купувате апартамент. И обратно.
Сега да погледнем на ситуацията по-общо. Мнозина се втурнаха да купуват апартаменти в периода 2001-2007, защото цените растяха много бързо. Много имоти бяха купени със спекулативна цел - купувачите очакваха цените да растат безкрайно. Но цените не могат да растат постоянно с тези темпове. Идва момент и те се връщат назад. Само преди 15 години цените бяха 5-6 пъти по-ниски. Растежът на цените преди 2008 беше силно стимулиран от банките, които енергично предлагаха ипотечни заеми.
Нека продължим с анализа на цените.
Какво става, ако лихвата по депозитите падне? Да кажем, лихвата за левове стане 1-2%?
Тогава ще паднат и цените на апартаментите. Ето защо:
Щом банките предлагат ниска депозитна лихва, значи те нямат нужда от пари, с които да балансират даваните кредити. Банките трябва да държат определено количество налични пари за да дават кредити. Например, за да отпуснат 100,000 лева кредит, те трябва да имат налични 10,000.
Ако банките нямат нужда от налични пари, значи те отпускат по-малко кредити, включително ипотечни. Значи няма търсене и купуване на жилища. Така става по време на криза.

Ако лихвите по депозитите са ниски, а цените на апартаментите са високи, то извода е, че тези цени са изкуствено поддържани. Такива неща са възможни, когато продавачите (например, големите строителни компании) могат да си позволят да чакат. Жилищните данъци в България са ниски, така че един празен непродаден апартамент не излиза много скъпо, при положение че собственика не е затруднен с обслужването на заемa.
Но такава ситуация не може да се задържи дълго. Цените започват да падат, първо неофициално, а после и официално. Започват съответно да падат и наемите.
Защо трява да паднат наемите? Защото високите наеми стимулират купуването на жилища, а ако търсенето е слабо и много празни апартаменти стоят непродадени, то и наемите падат.
С развитието на световната криза, в някои страни цените на жилищата паднаха драстично. На места в САЩ жилищата поевтиняха с 40%.
И обратно, ако търсенето на жилища пада и цените намаляват, пада и лихвения процент на депозитите. Ако клиентите не взимат заеми, банките не могат да печелят достатъчно от кредитните лихви и затова намаляват лихвите на депозитите, защото не искат да губят пари. Ако една банка не печели от кредити а само плаща лихви по депозити, тя ще фалира.
Процентите по депозитите могат да останат сравнително високи, дори ако намалеят ипотечните заеми, при положение че банките дават достатъчно много други кредити (на лица, фирми или на държавата) и печелят добре от тях. Банките намират много начини да печелят пари - такси за обслужване на разплащателни влогове, такси за преводи, за кредитни и дебитни карти.
В България напоследък (2010) лихвите по депозитите леко намаляват. Това се забелязва най-вече при по-големите банки, като Уникредит Булбанк, ДСК, Райфайзенбанк. Тази тенденция вериятно ще се засили, защото депозитите наближават 38 милиарда лева и банките губят доста много пари от тях. Но никоя банка не се решава рязко да намали лихвите, защото това ще причини силен отток на вложения и закриване на сметки. Според мен, само Райфайзен в България може спокойно да си позволи да намали силно лихвите по депозитите, защото много добре е поддържана финансово от центъра в Австрия.

Репортаж от мола

Захари Станчев 
19. 07. 2010

Тази година в София отвориха врати два нови огромни мола: "Сердика" на Ситняково (до Оборище), и "Молът" на Цариградското шосе срещу Младост-1. 
По време на лятната отпуска аз реших да отделя малко време и да ги проуча. Избрах, разбира се, най-горещите дни, защото в моловете е хладничко и приятно - климатика е безплатен. Освен това в мола не вали. 
И така, речено-сторено. Отивам първо в Молът на Цариградското шосе. Ако искаш да се добереш до него, слизаш на спирка Окръжна болница, минаваш подлеза и след двеста метра си там. Ако си с кола, има влизане от шосето през един тунел и право в паркинга.

Молът е огромен! Това е много добре за хора като мен, дето обичат да се разхождат на хладно. За да събера кураж с харченето, първо си купих вестник. Има чудесен павилион за вестници. После започнах обиколката. 

Отначало за хубавите неща: Най-мого ми харесаха тоалетните! На всеки етаж, изолирани, просторни и чисти. Обилно заредени с тоалетна хартия. За София това е едно приятно изключение от правилото.
След това ми хареса организацията на последния етаж - районът за храненене и игралната зала. Киносалонът не ме развълнува, нито с пуканките, нито с пуканицата вътре.
Но суши-барът е чудесен, има превъзходен избор на сладоледи, кафета и приличен избор на храни с присъствие на българската кухня. Там е oгромната стъклена стена с панорама - пиеш си кафето, чоплиш в сладоледа, и гледаш към Младост-1. В ясни дни и Витоша се вижда добре. Веднага искам да кажа обаче, мол Сердика няма панорама, но има някои прости предимства. При храните в Сердика има тук-там микровълнови печки за да си подгрееш храната. И в двата мола има нужда от такова нещо. Към хубавите неща в Молът ще добавя и супермаркета Карфур в приземния етаж. Повечето неща там, разбира се, идват от Китай, но френският дизайн на някои вещи приятно си личи. Пикадили в Сердика е много по-малък и невзрачен.

А сега минусите: Обиколих повечето магазини. Ето го основният извод -почти всичко е предназначено за млади хора до 30-35 години. Най-вече младежи и тинейджъри - такива са и дизайнът и размерите на облеклото и обувките (преобладават малки и средни). Цените дори с лятното намаление са доста солени. Но може да се намерят тениски, които след 50%-70% намаление вече стават десетина лева. Обувките са скъпи - дори след намаление са над 40 лева, а без намаление цените са към 100 и повече.

Ако един възрастен мъж над 50 години реши нормално да се облече, в тези молове няма да може. Няма избор на мъжка конфекция с приемливи цени. Възрастните дами също трудно биха намерили нещо са себе си. Няма нито подходящ дизайн за възрастни хора, нито подходящи размери. 

Аз лично съм близо до 60, не съм финансово затруднен, но и в двата огромни мола (а и в другите е същото) не намерих нищо подходящо за себе си. Харесаха ми само едни обувки "Пума" за 120 лева, но нямаха моя размер (43). При това, същите обувки на Запад може да се купят за 40 евро. В България западните маркови стоки се продават със значителна надценка. Защо е така? Ние сме по-бедни, би трябвало тука да е по-евтино. 

Изводът е жесток и неизбежен: желязната логика на търговеца изисква възрастния човек да бъде отписан, а на младите може да се продава и скъпо, те не плащат от собствения си джоб. Скъпите стоки са предназначени за деца, тинейджери и младежи. Икономистите добре са изучили българина. Той се облича с дрехи втора употреба (и кара кола втора или трета употреба), но е готов да откъсне от залъка си заради децата. Затова и рекламата е насочена към децата. Модерните мобифони, айфони и другите шарени джаджи агресивно са насочени към тях. Да сте виждали реклама на мобифон с възрастен човек? Няма такава. Децата нямат заплати, но всички модерни и скъпи неща се рекламират и продават за тях. 

Обикаляйки хладните коридори на Сердика и Молът аз разглежах посетителите и в продължение на два часа видях само три възрастни жени с дъщерите си и нито един възрастен мъж. Това е положението!

Въпреки всичко, препоръчвам моловете на своите връстници - особено през горещия август там ще е прохладно. Продават се вестници, пък и кафето е достъпно.

Сексът и мохамеданите

Българските медии са пълни с кичови съобщения за сексуалните подвизи на "поп диви", манекенки, спортисти, и всякакви други знаменитости. Четем и гледаме реклами на силиконови бюстове, вибратори и еротични техники. От време на време научаваме, че еди коя си знаменитост много трудно се задоволявала сексуално и трябвало да си осигурява множество партньори. 

В медиите също така често се прокрадват тревожни писания за напредването на мохамеданството в България и Европа. Редовно ни информират за борбата с фереджетата, за исламскитe проповедници, за строежа на нови джамии. Научаваме, че турското малцинство расте и упорито се разпространява. А за българите се очаква към 2050 г. да останат само 5 милиона. 

Интересно е, че медиите, журналистите и статистиците някак си не виждат връзката между разпространението на мохамеданите и порнографната култура завладяла българската медийна среда. 
А връзката е много директна!

Предназначението на мъжките и женските полови органи е да създават деца. Предназначението на жената е да бъде майка. Към това просто правило се придържат мохамеданите Това правило не е ново изобретение, то е създадено от природата за всички животински видове. Така се поддържа живота в природата. Птиците не се занимават с порнография. Те се оплождат, снасят яйца, мътят ги и отглеждат птиченца. После ги учат да летят, а не ги пращат по дискотеки (виж "Ние врабчетата" от Йордан Радичков).

Слонът не се коси дали е задоволил достатъчно слоницата, въпросът е да има слонче. Освен това, той не се интересува дали тя има силиконов бюст или не. 

Природата не е създала презервативи и противозачатъчни хапчета, това би било голям автогол. Та тя се стреми за запазване на поколението.

Мохамеданите се стремят да живеят природосъобразно. Приемайки жената предимно като майка не ограничава правата и, а напротив - подчертава ги и ги охранява.

Човечеството не е от вчера. Различни общества с различни навици и закони съществуват от много хиляди години. По един или друг начин всички общества са създали брачни институции и са ги закрепили със закони и религиозни учения. Християнската Библия много категорично защитава брака и семейството. 

Но ето че в края на 20 век и началото на 21 на някои места в Европа и САЩ започва да се експериментира както с брака така и с възпроизводителния процес. Появява се и се раздува думата "секс", която придобива собствен живот подкрепен както политически, така и икономически. За да печелят, някой хора са готови да убеждават сънародниците си, че е по-важно да си чоплиш и гъделичкаш половите органи за удоволствие, вместо да ги използваш по предназначение - за размножение. И че семейството е отживелица.

Семейството като институция в България е в прогресивна криза. Разводите растят, а браковете намаляват - много двойки предпочитат просто да живеят заедно "на брачни начала". Но такава неопределеност очевидно води към низка раждаемост. Децата вече не са основната цел, не са основния фокус на съжителството.
Низката раждаемост не е от финансови проблеми. В България сега има доста богати хора. Да сте чували за многодетни семейства на "бизнесмени"? Няма такива. 

Природата умно е предвидила подобни забежки. Затова българите ще станат първо 5 милиона, после 2 милиона, после изобщо няма да ги има. Подобно ще се случи и с други "модерни" общества. Ще останат тези, които се размножават прородосъобразно - мохамеданите.

19 VII 2010

Царят е гол

Ето, в Уикенд бр. 29 (17-23 юни ) 2010, Юлиан Вучков се жалва върху цяла страница, че българската култура от 1989 насам не струва нищо. Азисоподобната ни кичовско-чалгарска антикултура в която живеем сега и която ни облива от медиите е признак за деградацията на България.

Само едно сравнение - Вучков казва: "След 1989 са произведени 45 игрални филма. Но никой от нас не е запомнил нито един от тях. А до тази дата сме гледали поне 10 талантливо направени и се радваме, когато ги излучват отново."
Повече са! 
Но и десет да бяха - евала на "до тази дата"!
Та до тази дата бяха снимани "Таралежите се раждат без бодли", "Оркестър без име", комедиите "Топло", "С деца на море", "Преброяване на дивите зайци", "Бон шанс инспекторе". Само те да бяха, пак си заслужава похвалата.

Някой да си спомня хубава комедия след 1989? 
Няма и не може да има, защото в живота ни всичко е просто страшно! И Азис е страшен, защото показва наживо падението ни.

Това не е единствената статия за културата след 1989. Има много такива, както и статии в частност за литературата след тази дата, за агонията на образованието, науката, дори спорта.

Но пишещите и жалващите се забравят да извикат: "ЦАРЯТ Е ГОЛ"

Да, царят е гол. Това, което е сега общественият строй в България - капитализъм ли да го наречем, пазарна икономика ли ако искате, демокрация ли предпочитате - този цар е гол!

Първо - настоящият строй в България има по-точно определение - мафиотска олигархия. "Демокрация" е просто празна думичка, прах в очите.

А това, което някои страхливо наричат сега "тоталитаризъм", е един по-добър и по-справедлив строй. Нарича се социализъм. Не е идеален, но е далеч по-добър от сегашната тиня.

 15 VII 2010

 

Лошите Самаритяни и Митът за Свободния Пазар

Станимир Бонев
28 ноември, 2008

Преди около година излезе от печат книгата "Лошите Самаритяни: Митът за Свободната Търговия и Тайната История на Капитализма" на Ха-Джун Чанг
(Bad Samaritans: The Myth of Free Trade and the Secret History of Capitalism,
by Ha-Joon Chang, Bloomsbury Press, 2007) . Това е фундаментално изследване на съвременната светована икономика и получените резултати засягат конкретно и ситуацията в България.

Книгата включва злободневните теми на глобализацията. Например, ролята на големите международни компании, държавния протекционизъм, ролята на данъците и спонсорирането, икономическата зрялост на отделните държави, историята и специфическите особености на днешния капитализъм. Подробно е изследван държавният капитализъм и изобщо ролята на държавата в икономическата и финансова динамика. Сегашната световната финансова криза последвана от икономическа рецесия изкарва на преден план ролята на държавата като стабилизиращ фактор. В момента трудно ще се намерят други книги така детайлно и задълбочено изследващи този проблем.

Ха-Джун Чанг е известен икономист преподаващ в Кембридж, който се занимава с проблемите на глобализацията и взаимодействията между богати и бедни държави. Той е лауреат на наградата Гунар Мирдал (Gunnar Myrdal Prize) за книгата му "Ритайки Стълбата" (Kicking Away the Ladder: Development Strategy in Historical Perspective, Anthem Press; 2002) . Чанг също така в 2005 г. разделя престижната икономическа награда "Василий Леонтиев" (2005 Wassily Leontief Prize) за своя принос към изследването "Преосмисляне на Развитието През 21 Век" (Rethinking Development Economics; Anthem Studies in Development and Globalization by Ha-Joon Chang (Editor), Anthem Press; 2003). Ха-Джун Чанг има още две книги [1], [2] проведени в края на резюмето.

Заглавието "Ритайки Стълбата" идва от немския икономист Фридрих Лист. В 1841 г. Лист критикува Британия, защото тя налага на останалия свят свободна търговия след като сама преди това достига висок стандарт при помоща на високи мита, ограничения и субсидии. Фридрих Лист още тогава показва необходимоста от държавна протекция за да се достигне висок икономически стандарт.

Кой са Лошите Самаритяни? Това са преди всичко икономисти от богатите западни държави, а също ръководители на мощни фирми и държавни администратори проповядващи свободен пазар и свободна търговия на бедните държави. Някои от тях може би искрено вярват, че тази рецепта помага на всички. Както показват резултатите обаче, в много случаи свободната търговия води до икономическо заробване и допълнително обедняване. Основния фокус е върху Африка и Латинска Америка, но Азия и Източна Европа също попадат в тази схема.

Третият свят е преминал разни етапи - както на добър растеж, така и на стагнация. По времето на силното следвоенно развитие от 1947 до 1970 година, САЩ бяха като добрите самаритяни и помагаха на слаборазвитите държави, разрешавайки им да субсидират своите икономики. Самите Съединени Щати живееха под знака на "Социалния Договор" от времето на Ф. Д Рузвелт при който всички слоеве на населението имаха възможност да повишават стандарта си. Разликата между бедни и богати стоеше постоянна или растеше бавно.

От средата на 70-те години обаче в западната икономика се наложиха възгледите на неолибералните икономисти, като за тяхното узаконяване се обявиха правителствата на Р. Рейгън в САЩ и М. Тачър в Англия. С помоща на три мощни международни институции - Световната Банка, Международния Валутен Фонд (а после и Световната Търговска Организация) неолиберализма наложи своите практики в Третия Свят. В резултат както Африка, така и Латинска Америка обедняха и изпаднаха в криза, защото техните слаби икономики не можеха да се съревновават успешно със силните икономики и мощните международни банки и компании от западните страни. "Шоковата терапия" наложена на повечето източно-европейски страни, включително на Русия и България в 90те години доведоха и тези страни до икономическа криза и разруха. Автора обяснява много добре защо се получава така. В бокса, например, всички приемат за напълно естествено двамата състезатели да бъдат от една и съща категория. Никой съдия и никоя федерация няма да допуснат да се срещнат на ринга двама души, единия от които е тежка категория, а другия лека. Но тъкмо това проповядват неолибералите за икономическия световен ринг - нека всички държави се състезават и търгуват без ограничения, при равни условия. Като резултат от това неравноправно състезание едрите и богати западни компании побеждават малките национални компании в Третия Свят и се стига до икономическо и финансово заробване.

Как може да се избегне това? Ха-Джун Чанг разглежда интересни и поучителни примери, като започва със своята родина - Южна Корея. След Втората световна война Корея е слаба и бедна държава, изтощена от японската окупация. Тя още повече обеднява от Корейската война. В 1961 г. корейците имат доход от $82 на глава от населението, двойно по-малко дори от Гана по това време ($ 179) . Благодарение на умната национална политика на правителството обаче, сега Корея има мощна икономика и дохода на глава от населението през 2004 бе близо $14,000. Но Корея постига това не чрез свободен пазар и не с помоща на Световната Банка, а точно по обратния начин - чрез високи тарифи за вносни стоки, протекция на корейската промишленост и субсидии. Именно чрез продължителна държавна протекция и субсидии бе създаден и "отгледан от малък" индустриалния гигант Самсунг. Чанг припомня как през 60-те години в Южна Корея дори се е считало за антипатриотично да се пушат вносни цигари - валутата е трябвало да се използва единствено за покупка на оборудване.
Ето и един друг интересен пример. Японската автомобилна компания Тойота съществува още от преди войната. Това е била една малка компания за шевни машини, която дълги години едвам е свързвала двата края. След войната обаче японското правителство започва да я субсидира и поддържа. Бавно, едвам-едвам, Тойота се позасилва и в края на 50-те години продава успешно малки икономични автомобили. Поощрена от първоначалния успех, Тойота решава да опита и на американския пазар. През 1961 в Америка се появява интересна малка кола -"Тойопед". Но никой не я купува, американците предпочитат мощните и вместителни лимузини. Инициативата на Тойота е пълен провал. Опозицията в Япония напада правителството и настоява да се прекратят субсидийте за Тойота. Мнозина смятат, че Япония не е в състояние да произвежда конкуретноспособни коли и че субсидийте са хвърлени на вятъра. (Колко познато звучи това по отношение на някои български производства!)

Но японското правителство упорито продължава да субсидира и защитава компанията. След около 20 години Тойота вече стъпва по-стабилно на американския пазар. А в момента това е най-мощната и динамична автомобилна компания в света. Ако Япония се бе придържала към неолибералните възгледи за свободна конкуренция, ако не беше помогнала на Тойота и беше допуснала американските коли на японския пазар, днес Тойота нямаше да съществува.

Но може би горните примери са изключения, и може би Японий и Корея са частни случаи?
Подобни примери в световната практика има десетки. Рожби на силна национална протекция са както немската компания Сименс, така и финландската Нокия, и шведската Ериксон. Както автора убедително показва, самите Англия и САЩ са използвали протекционизъм дълги години докато достигнат необходимото индустриално ниво.

Протекционизмът в Англия датира още от времето на Хенри VII и Хенри VIII. Тогава Англия произвежда и изнася вълна, която се преработва в Европа. Постепенно английското правителство ограничава износа на сурова продукция и ограничава вноса на готово платно за да предизвика развитието на местна преработвателна промишленост. Английският протекционизъм достига апогея си през 18 век по времето на Роберт Уолпол (министър председател 1721-1742). Уолпол сериозно ограничава вноса на готови стоки с цел да стимулира английската промишленост и постига успех. Чак в началото на 19 век, когато английската промишленост достига разцвет, идеите на Адам Смит за свободна търговия започват да се прилагат на практика. Тогава обаче британската корона настоява останалите страни, особено новите колонии в Америка да премахнат вносните мита за английските стоки. Британия убеждава американците, че те нямат нужда от тежка промишленост. Отначало американските колоний се съгласяват, но после Алексадър Хамилтон вижда необходимостта да се създаде местна промишленост в Америка чрез протекционизъм.

Малко е известно, че Абрахам Линколн е най-големият американски протекционист. Използвайки като повод гражданската война в средата на 19 век, Линколн повишава вносните мита до 40-50% и те стоят на това ниво до Първата световна война. По време на войната тарифите спадат до около 25% , но след 1921 г. тарифите скачат отново до предвоенно ниво. Именно този протекционизъм дава възможност да се развие мощната американска икономика.

Подобна протекционистка политика е била прилагана от всички богати днес държави в различни периоди от тяхното развитие. Именно затова те имат сега мощна национална промишленост. Особенно показателен е примерът със следвоенните икономики на Япония и Корея. Ако се бяха ръководели от теорията за свободна търговия на Адам Смит и ако не бяха субсидирали своите производства (в противоречие с Давид Рикардо), днес нямаше да има компании като Тойота, Мицубиши, Панасоник, Сони, Самсунг, Хюнде (Хундай) и много други.

Всички развити днешни държави са имали период на силен протекционизъм, когато националните интереси са взимали надмощие над икономическите теории. По простата причина, че тези икономически теории се отнасят преди всичко за равноправни партньори и оказват обратен ефект при неравноправни партньори.

Така наред с примерите за успешни икономики като тези на САЩ, Япония, Корея, Германия, Сингапур, има и много примери на обедняване, на икономически колапс, когато под външно влияние (от Световната Банка или Международния Валутен Фонд) митата се намаляват, търговията се либерализира и националните икономики биват прегазени от по-силните международни гиганти. Много характерен е примерът на Аржентина през 90-те години на изминалия век.

Трета глава на книгата започва нетривиално.
"Аз имам шест-годишен син"-пише авторът - "Може би трябва да го накарам да остави училище и да тръгне на работа? Много шест-годишни деца в света работят и се съревновават на трудовата борса."
В такъв случай, обяснява автора, той ще придобие ценни трудови навици, конкуренцията на трудовия пазар ще го закали. Може да стане опитен ваксаджия или уличен търговец. С течение на времето дори може да си спести малко пари. Но за съжаление, по този начин никога няма да стане неврохирург или ядрен физик.
Всеки цивилизован човек с нормални доходи никога няма да прати невръстното си дете на трудовата борса за да се кали в конкуренцията, но именно това предлагат лошите самаритяни за развиващите се държави. Те обясняват, че така е по-добре за самите по-бедни държави. Вместо скъпи инвестиции в технология и образование, тези държави могат да използват евтината си работна сила за производството на прости но необходими неща - суровини, памук, кафе. Това изисква неолибералната икономическа теория базираща се на Давид Рикардо. Всяка държава трябва да произвежда това, за което има квалификация и за което са нужни минимални капиталовложения. Германия е по-добре да произвежда автомобили вместо кафе, а една държава като Индонезия, например, няма нужда да произвежда автомобили или самолети, а подобре да се специализира в производство на рогозки и килими. (За България, разбира се, остава туризма.)

Звучи логично! Но тази логика е само на повърхноста.
Индонезия спокойно може да произвежда автомобили ако поиска, но за това е нужно да тръгне против свободния пазар, докато нейното автомобилно производство укрепне. (Точно както стана с Корея и Япония). След като Тойота и Хюнде "порастнаха", те можаха успешно да излязат на арената на международното съревнование.

Един ефективен начин да се "отгледат" силни национални фирми и производства е чрез пряко държавно спонсориране, или чрез държавни компании. Това пак противоречи на неолиберализма, но много примери доказват правилността на този подход.

Може би най-красноречивите примери са Тайван и Китай. Малко иконимисти осъзнават, че фантастичния икономически растеж на Китай наподобява един уголемен модел на Тайван. Официалната икономическа идеология на Тайван се базира на "Трите народни принципа" разработени от Сун-Ят Сен, основателя на тяхната Националистическа партия (Гоминдан). Според тези принципи, основните индустрии трябва да се управляват от държавата. По време на тайванския икономически бум, около 16% от промишлеността му бе държавна, а освен това държавата участваше по един или друг начин в повечето производства. Така Тайван функционираше като една голяма държава-фирма. През 90-те години на миналия век там намериха за целесъобразно да приватизират една част от държавните предприятия, но чак след като тези предприятия си бяха извоювали собствена територия на международния пазар.
Ето и други примери: Една перфектна авиокомпания с най-висок рейтинг в света са Сингапурските авиолинии (Singapore Airlines). Това е държавна фирма (57% от нея принадлежат на сингапурското министерство на финансите). За разлика от повечето големи световни авиокомпании тя никога не е имала загуба през 35-те години откак съществува.

Както отбелязва авторът, мнозина ще се изненадат да узнаят, че едни от най-големите и успешни френски фирми са бивши държавни предприятия. Такива са например Рено (Renault)), Алкател, Томсън (Thomson) и Рон-Пулен (Rhone-Poulenc).

Да погледнем и на един друг континент. Бразилия през последните години се развива много добре. След като пострада в кризата през 90-те години, Бразилия обърна гръб на Световната банка, мобилизира се и започна да поддържа редица национални производства. Противно на неолибералната теория, Бразилия реши да създаде и спонсорира собствени високотехнологични производства. Днес бразилската държавна нефтена компания Петробраз (Petrobras) е модерна и динамична фирма от най-висок световен клас. Друга бразилска фирма - Ембрайер (Embraer) е вече най-голямата световна компания за производство на регионални пътнически самолети и трета по големина в света (след Ербус и Боинг) самолетостроителна компания. По време на възмъжаването си Ембраер беше държавна компания.

Списъкът на успешни държавни или бивши държавни компании е много голям и продължава да расте с усилването на редица китайски, индийски, латиноамерикански и руски фирми.

Тези красноречиви примери доказват, че неолибералната икономическа теория не е универсална теория и нейната област на приложение е тясно определена. Отнесена към все още развиващите се държави тя може да бъде вредна. Една такава държава ако иска да се развива успешно, трябва грижливо да "отгледа" собствени национални производства както хората отглеждат децата си докато се образоват и възмъжеят. И чак след това да ги пускат на арената на свободната търговия.

Авторът детайлно обсъжда кога и как едно държавно предприятие може и следва да се приватизира. Трябва да се приватизират предимно успешни и доходни предприятия, които са си извоювали място (или поне ниша) в международния пазар. Приватизацията не трябва да води до затваряне на компанията, защото се оставят на улицата ценни квалифицирани кадри, които са национално богатство. С компаниите трябва да се постъпва както с децата в семейството - когато пораснат и добият образование и квалификация, те могат да станат самостоятелни. Но и тогава държавата (семейството) трябва да ги наблюдава и да им помага ако има нужда.
Не трябва да се приватизира чрез бърза разпродажба, защото това подбива цената. Трябва внимателно да се подбират надеждни купувачи. Даже и приватизирана, една фирма е част от държавата, представя държавата на международната арена, поддържа репутацията и (или я подбива). Освен това работниците там са поданици на държавата и тя не може да бъде безразлична към тях..

Ха-Джун Чанг прави няколко интересни забележки за това как държавните фирми се отразяват в медиите. Под натиска на неолибералната икономическа парадигма, медиите са приучени да гледат на държавните предприятия като на мудни и слабодоходни структури. В същото време частните компании се считат за печеливши и динамични. Но това не винаги е така. Някои частни компании (например банки) не винаги са успешни. Много частни интернетни компании през 90-те години бяха губещи и причиниха срив на борсите. Кризата с недвижимите имоти започнала през 2006 и все още усилваща се бе причинена главно от големи частни инвестиционни банки с твърде авантюристична практика.

Книгата завършва с еднa много интересна глава: “Мързеливи ли са японците и немците?” Странен въпрос. От половин век светът е свидетел на динамичен растеж в Япония и Германия. Техните икономики са съответно на второ и трето място в света. И двете държави се радват на високопрофесионална и дисциплинирана работна сила.

Използвайки исторически данни обаче, авторът показва че в миналото не винаги е било така. До средата на 19 век, например, Германия се е считала за сравнително бедна и мудна държава. От гледна точка на Англия и Франция това действително е било така. Подобна е ситуацията и в Япония. Но нещата се променят. Постепенно и методично в тези две държави се развива мощна индустрия и се създава специфична работна култура, където отлично свършената работа се счита за чест и достоинство. С този пример (а има и много други) авторът иска да покаже, че динамичен растеж е възможен за всяка нация. Достатъчно е да се постави въпроса както трябва. Също така авторът доказва, че при подобни стратегически развития ролята на държавата е решаваща. Особено когато трябва да се извърши сериозна преориентация.

Като цяло книгата е много интересна и нетривиална, предлага на читателя редица исторически и съвременни примери. Авторът е както добър и увлекателен разказвач, така и восокопрофесионален икономист. Днес виждаме как в Америка, Европа, по целия свят държавата се намесва в кризата и дори национализира банки и предприятия за да ги спаси. Тази ситуация прави книгата на Чанг едно много полезно ръководство за действие.

ТРУДНИЯТ ЛАБИРИНТ НА БЪЛГАРСКАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Стачката на учителите и протестите на научните работници извадиха на яве един известен, но пренебрегван факт - българското правитество е загърбило интелигенцията и не се интересува от образованието и науката. Това, за съжаление е вярно и за трите компоненти на днешното правителство. Вярное е в една или друга степен за всички правителства през последните двадесетина години.
Няма как да очакваме, че ДПС, бидейки турска етническа партия ще се интересува от българското образование и наука.
НДСВ има други приоритети. Скоро след идването и на власт през 2001 стана ясно, че тази партия защитава преди всичко интересите на един единствен човек, а също и конкретни западни интереси и инвеститори, като местните български проблеми не я интересуват сериозно. И ето - ние сега наблюдаваме закономерното разпадане на тази псевдопартия
Отношенията на БСП с интелигенцията днес са сложни. Има няколко известни интелектуалци и професори, които са близки с БСП по традиция. Но стана ясно, че днешното ръководство на партията чрез представителите във власта отблъсква болшинството научни работници, преподаватели и учители. БСП очевидно се чувства длъжна да защитава интересите на други сектори от обществото - чиновници и бизнес групи, откъдето самата тя получава подкрепа. В очите на БСП днешната интелигенция се състои от предатели, които подкрепиха синята идея и десните партии. БСП от известно време гледа на интелигенцията като на свой политически противник и това е едно от трагичните противоречия в днешна България.
Да погледнем към историята на тези отношения.
През 50-те години българското социалистическо правителство прие решение за интензивно развитие на образованието, науката, и индустрията. Построиха се нови университети и значително бяха разширени съществуващите. Към края на 60-те години, например, факултетите по биология, физика, химия и математика в Софийския Университет получиха големи и солидни нови сгради. Построен бе Атомния Център, започна да се строи обширния комплекс на БАН на четвърти километър. Висши учебни заведения и нови училища се създаваха по цялата страна, като в образованието и науката се инвестираха огромни средства. В България се развиха високи технологии, появи се успешна електронна промишленост. През 60-те и 70-те години работата на професорите, научните работници, лекарите и инженерите бе престижна, заплащането бе добро. Учителите също се ползваха с достойно обществено положение и учителската професия беше търсена от мнозина способни младежи.
Във висшия ешелон на власта имаше личности патрониращи развитието на науката и искуствата. Людмила Живкова, например, положи много усилия за повишаване обществения престиж на интелигенцията и беше основен двигател при построяването на Двореца на Културата.
През 80-те години обаче отношенията между интелигенцията и управляващата БКП започнаха да охладняват. БКП започна да се капсулира в себе си, да се дистанцира от динамични, млади и знаещи хора, а интелигенцията започна да флиртува със западни меценати и да се чувства ограничена и пренебрегната.
Отношенията между социалистическата власт и интелигенцията като цяло никога не са били особено приятелски, но е исторически факт, че през 60-те и 70-те години за наука, култура и образование се отделяха значителни средства.
В края на 80-те години и особено в началото на 90-те, отношенията се развалиха окончателно. Голяма част от ръководството на БКП рязко смени курса на управление. Групата около Луканов реши да превърне властта си в конкретни материални блага. Отказвайки се от монопола на властта, тези хора все пак в последния момент материализираха голяма част от нея. В частност, новата БСП престана да се интересува от инвестиции в науката и културата. През 90-те години БСП свърза съдбата си с новите български собственици на капитал - строителни фирми, собственици на хотели, на недвижима собственост, частни производители. Затънала в частни интереси, БСП започна да губи социалния си характер.
От своя страна интелигенцията прегърна красивата, но ефемерната идея за свобода и демокрация. Опозиционния Съюз на Демоктатичните Сили се състоеше предимно от инженери, преподаватели, писатели, журналисти, адвокати. И досега голяма част от синия електорат се състои от представители на научната и хуманитарна интелигенция.
Така в България се стигна до една твърде парадоксална ситуация - от 18 години вече българската интелигенция се самоопределя като дясна, обитаваща дясното политическо пространство.
Парадоксът се състои в това, че по целия свят интелигенцията е предимно ляво настроена и защитава социално-ориентираната политика. Интелигенцията в света се бори срещу едрия капитал, срещу глобализацията и нейните пропоненти - големите транснационални корпорации. До 60-те години и в България интелигенцията, особено художествената, беше главно про-социалистическа. Започвайки от Христо Ботев, Петко Славейков, Яворов - най-талантливите поети са били социално ориентирани. Смирненски, Гео Милев, Вапцаров, Пеньо Пенев възпяваха идеалите на социализма. Дори Радой Ралин остана верен на социалистическата идея, макар че критикуваше самозабравилата се власт. И само те ли? Изреждането на социално-ориентираните български поети, писатели, художници, изобщо интелектуалци ще отнеме страници. Така е и по целия свят.
От друга страна - колко са примерите на талантливи поети, писатели, хуманисти и изобщо интелектуалци, възпяващи едрия капитал, глобализма, финансовите империи и въобще дясното пространство?
Какво роди българската интелигенция след като премина в опозиция на социализма?
Какво стана с българската култура и наука след 1989 година? Сега имаме само Азис, чалгата, жълтата преса и духовната оскъдица. В най-добрия случай - Слави Трифонов.
Вината за срещупоставянето на интелигенцията и БКП-БСП е взаимна. БКП извърши предателсво срещу България, награби каквото можа и напусна капитанския мостик - нека плува държавата както смогне. Наследничката БСП се свърза със сивата икономика и забогателите с нейна помощ бивши спортисти - "мутри". Без помоща на творческата интелигенция обаче, БСП е обречена на бавна агония.
В същото време самата интелигенция виси в безтегловно състояние. Красивите идеали за свобода и демокрация се оказаха без материално покритие. Неколцина бяха щедро възнаградени за борбата им срещу комунизма, други получиха разни помощи от фондацията на Сорос и други подобни фондации. Но ясно беше, че тези пари имат политическа цел и не се дават за високи творчески достижения.
Интелигенцията също носи историческа вина за разединението и страданията на България. Вместо да потърси път за реално реформиране и обновление на държавата през 70-те и 80-те години, интелигенцията предпочете опозицията - да критикува, да осмива и дори да саботира. И ето какъв е сега резултатът - тя е между два стола, а България е в остра криза.
Едрият международен капитал няма никакъв интерес да поддържа образованието и науката в България и спокойно може да мине без поезията и белетристиката написани на един труден език, използван само от 7 милиона души от наличните близо 7 милиарда в света.
За съжаление, българската интелигенция обитаваща "дясното пространство" и защитаваща синята идея още не си е задала съдбоносния въпрос - на кого всъщност може да се опре?
Но има и други, съдбоносни за България въпроси, които интелигенцията трябва да осмисля и да решава.

1. В България сега съществува един остър вътрешо-политически проблем - "изтичането на мозъци". Българските университети са поставени в деликатно положение - колкото е по-високо качеството на завършващите студенти, толкова е по-голяма вероятността те да напуснат България. Това се отнася до голяма степен и до някои дефицитни кадри като медицински сестри. Много отлични кандидат-студенти напускат страната за да следват в чужбина и повече не се завръщат.
В тази ситуация, от гледна точка на правителството, да се финансира образованието е нерентабилно. Все едно да се дават пари на един рудник, който изнася рудата си извън България безплатно. Получава се така, че бедния български данъкоплатец финансира образованието на богата Европа и я снабдява с квалифицирани кадри. Това надали е случаен страничен ефект от настъпилите в България промени. По-скоро, това е резултат от добре обмислената политика на Запада, в чиито планове на България е отредена ролята на човешки ресурс.
Наскоро д-р Ганчо Попов изнесе следните данни: Към 80 000 млади българи са студенти в чужбина. Шансът да се върнат е нищожен. Там те създават семейства, предлага им се перспектива за развитие и добро заплащане. Над 400 000 млади специалисти и научни работници са напуснали страната. За тях България е похарчила над 3,6 млрд. долара за обучение и те създават в богатите страни над 15 млрд. национален доход (Новинар, 2007-12-05).
Мозъци "изтичат" също от Индия, Пакистан, Китай, Русия - но тези държави са огромни в сравнение с България и ефекта от това изтичане там е много по-слаб. За България това е катастрофално. Този национален въпрос трябва да с реши с помоща на българската интелигенция.

2. Преди всичко трябва да се осмисли сегашното състояние на България - културно, научно, икономическо и политическо. Нужна е трезва, обоснована равносметка какво спечели и какво загуби България през последните 18 години.
След този анализ българската интелигенция, българската наука (политическа, историческа и икономическа) трябва да изработи виждане, прогноза и препоръка за следващото развитие на България. Къде е нашият път?
Глобализацията смело крачи по света, но тя носи на плещите си мощните транснационални банки и компании, а малки държави като България остават под краката и. Съвременната пазарна икономика се базира на консумацията, а една неспирно растяща консумация изисква безкрайни ресурси. Обществото на растяща консумация и философията на глобализма са обречени на провал, защото ресурсите на нашата планета са крайни и много от тях наближават изчерпване. Освен това, глобалното затопляне на планетата сериозно противоречи на растящата глобална консумация.
Хвалебствия за ефективноста на пазарната икономика сега чуваме от всякъде. Но има някои принципно важни въпроси, които пазарната икономика не може да реши. Например, финансирането на фундаменталната наука и образованието. Отбраната и борбата с престъпността. В световен мащаб пазарната икономика не може да реши въпроса с опазването на природата и глобалното затопляне. Точно обратното - оставени на свобода, силите на капитала винаги ще се стремят към повече печалби и повече консумация.

3. Националните правителства и националните граници са пречка за глобализацията. Ръководещият глобализацията транснационален капитал има нужда от свобода на действие за максимална ефективност. Но този капитал, транснационалните банки и компании, не могат да решат огромния проблем с ограничените ресурси и глобалното затопляне. Нужен е мощен авторитет или група от авторитети, които да вземат непопулярни решения и да ги провеждат в изпълнение.

4. Очевидно е, че в света предстои преразпределяне на силите, като центъра на тежестта се премества към Азия. Русия, Китай и Индия ще оказват все по-силно влияние върху световните събития. България засега свърза съдбата си с Европа, но Стария Континент навлиза в период на застой и бавен упадък - Европа е бедна на енергийни ресурси, като по ефективност на труда значително отстъпва на Китай, Виетнам, Индия и Бразилия. Възниква резонния въпрос - защо България прекъсна близките си отношения с богатата на ресурси Русия, след като е очевидно че цената на енергията от тук нататък неумолимо ще расте и в бъдеще ще оцелеят само тези държави, които имат достъп до енергия. Реално ли е да се надяваме, че когато въпроса опре до оцеляване Европа някак си ще се застъпи за нас? И как? Това е един важен въпрос предоставен за решение на българската интелигенция.
В тази ситуация България има нужда от национално-ориентирана икономическа наука. Има остра нужда от патриотично настроени компетентни икономисти, от икономическа школа, която да осмисли икономическата действителност и да насочва икономическите и финансови решения на правителството така, че те да бъдат в интерес на страната а не в интерес на чуждия капитал. Аз искам да апелирам към всички икономисти с български паспорт - работете за България! Работете за България и българския народ ще ви се отблагодари!

5. Съдбоносна задача за българската интелигенция е да запази и укрепи българската духовност и българските национални ценности. Ние имаме своеобразна култура, оформена през вековете, която е част от источноевропейската култура и по-общо, част от общославянската култура. В България са създадени и от България са разпространени Кирилицата и славянската (старобългарската) писменост. В България за пръв път Библията е преведена на славянски език и това е породило сътворяването на уникална славянско-православна култура. Тази култура се е запазила през вековете в българските монастири и е подновена след Освобождението. Голямо развитие славянско-православната култура е получила в Русия. Благодарение на тази култура са създадени специфични морални ценности за колективизъм, взаимопомощ, скромност, великодушие, честен труд и честно възнаграждение.
Славянско-православната култура и морал са различни от ценностите на агресивния международен капитал, който обяваява алчността за ценност и основен стимул на икономическото развитие, а консумацията - за задължително правило. Очевидно тези "ценности" не може да бъдат приети от цялото човечество, защото консумацията не може да се усилва безкрайно при наличието на крайни ресурси. При тази борба на различни ценности и различен морал българското общество страда и се лута. Защитните сили на обществото намаляват и то не може да се съпротивлява срещу престъпността, наркотиците и корупцията. И тук задачата на интелигенцията е да създаде морална защита на обществото. Да отстои нашите собствени ценности и да намери начин за нравствено оцеляване. Но оцеляването не може да бъде единствената цел. Влизайки в допир с Европа, ние имаме уникалната възможност да докажем качествата и дори предимствата на православните ценности. Но преди всичко ние трябва да възродим и укрепим тези ценности и този морал в самите нас.

Станимир Бонев, Декември 2007.

БЪЛГАРСКАТА ОЛИМПИЙСКА СЛАВА

Да си горд, че си българин - тази гордост е почти непозната днес за младите хора. А преди 20 години тази заслужена гордост беше навсякъде. България беше известна с красотата си, с чистите си спретнати градове, с образованието си и с музиката си. Математическите олимпиади постоянно носеха слава на България.

Но Олипийските Игри носеха още по-голяма слава! Колко младежи днес знаят, че в четири последователни (по участие) олимпиади България бе в първата десетка по брой на медали –

Мюнхен 1972 (9 място)

Монреал 1976 (7 място)

Москва 1980 (3 място !)

Сеул 1988 (7 място)

А по брой на медали на глава от населението в Москва България беше на второ място в света!

С математическите олимпиади положението беше подобно.

Долната таблица показва данните от летните олимпийски игри от тяхното възстановяване през 1986 г. досега.

Летни олимпийски игри с участието на България

Място	Българи участници	Златни медали	Сребърни медали	Бронзови медали	Общо медали	Класиране по медали
Атина 1896	1
Париж 1924	24
Амстердам 1928	5
Берлин 1936	23
Хелзинки 1952	63			1	1	40
Мелбърн 1956	47	1	3	1	5	19
Рим 1960	96	1	3	3	7	15
Токио 1964	63	3	5	2	10	11
Мексико 1968	112	2	4	3	9	18
Мюнхен 1972	129	6	10	5	21	9
Монреал 1976	154	6	9	7	22	7
Москва 1980	271	8	16	17	41	3
Сеул 1988	182	10	12	13	35	7
Барселона 1992	149	3	7	6	15	18
Атланта 1996	114	3	7	5	15	22
Сидни 2000	101	5	6	2	13	16
Атина 2004	97	2	1	9	12	33
Пекин 2008

Данните са публикувани във вестник Труд, стр. 3, от 2 август 2008 г.

Човек неволно се запитва: защо не се говори и пише днес за миналата олимпийска слава на България? Отговора е колкото очевиден, толкова и горчив - тази световна слава България е постигнала по времето на социализма, а днешното негласно правило за политици и медии е за социализма да се говорят и пишат само лоши работи.